През май

През май ми се говори с ветрове,
със изгреви, със залези и птици.
Умея да разказвам за коне
подкаранина звездопой, за ничии
протегнати през времето ръце,
които само ти не си запомнил,
за Амбър, за мечтите, за небе,
за тишина, любов и катакомби.
През май ми се говори, но мълча,
нощта не помни истини и хора.
Рисувам те досущ като скала
в която се разбива вълнолома.

Нелепо

Поради някаква причина
светът престана да се смее.
Той може да ми е роднина,
но да обича не умее.
И все се крие зад стените
на изоставените къщи,
на есен заедно с мъглите
ругае, хули и се мръщи.
И все му е виновен някой,
че има студ, че грее слънце
и мълнии по мене мята
и тъпче хляба ми насъщен.
Навън небето се синее,
но е нелепо и е тъжно
светът дълбоко скрит във мене
да се засмее му е късно.

Значи нещо си отива

Пак, ще гръмне след дъжда
тишината като пушка,
ще се слее със нощта,
ще заплаче, ще се гушка
между двете ми ръце
със послание от вчера.
Колко прави две и две?
-Обезсмислена, но смела.
Пак, ще гръмне тишина
тя трещи, като пред буря,
ще откъсне минзухар
и небето, ще събуе.
Ако пусне корен в мен
и в душата ми заблъска
и в един случаен ден
разбереш, че има връзка
между нея и дъждът,
значи нещо си отива
безвъзвратно, като смърт.
Значи нещо си отива...

Признание

четейки текста " Бумеранг" на
Ivaylo Terziyski

О, чух те! И любим и враг
на прага на нощта си ми застинал.
Напред не правиш крачка, ни назад
през времето и мътните преминал.
Горял си във сърцата на жени,
копнял си ги, копнели са те...Нищо!
Защо сега нарамил сто вини,
завързваш вятър в моето стърнище?
Защо си пуснал корени във мен,
и ме замерваш с ялови въздишки?
И вместо да родя от теб дете,
дълбая път пред погледа на всички.
Дълбая път незнайно накъде,
а те ме сочат с пръст и ме заплюват.
Не можеш да си себе си дорде
не можеш себе си да разтълкуваш.
Мъжът ми спи блажено, но нали
откакто овдовя не помни нищо.
 Сънува пълни пазви със пари
 и все кирливи хорски ризи нищи.
А ти постой и после си върви!
В такава нощ е грешно да те искам.
Но утре, щом небето се взриви,
недей да питаш! Казвам ти го:
Искам!

Но дали съм готова?

Щом денят се събуди до старата мелница
се огледа в реката и тръгна на запад,
като скитник ранен, като стара безделница
той към утре зави и внезапно заплака.
Двата бурена дето край ъгъла спяха
се навъсиха. Падна някъде гръм.
И преди да се сгуши  нахално под моята стряха,
тишината ми даде знак да я чакам отвън.

От тогава съжителства с мен и понякога даже
пием вино от някакъв стар пелин.
С любовта е на Ти, но не иска да каже
как в реброто адамово мъката спи.
Днес съвсем по човешки си мисля, че утре
щом денят се събуди и тръгне на лов
някой, някъде свойта любов, ще загуби.
Аз съм вече готова. Ти дали си готов?


Добавете надпис

Светът изобщо не разбера