Във моя дом отглеждам вятър

Във моя дом оглеждам вятър
и спомени и тишини.
През два продореца луната
наднича нощем и мълчи.
И аз мълча - отнето право.
Да и разкажа ли за теб?
Как онзи август бе начало,
как бе дванадесет без пет?
Как всички тишини взривихме,
как коленичи Бог и замълча?
Как есента и зимата изпихме
до дъно... после пролетта?
Как времето чекрък въртеше
години, спомени и нас
и как отново беше август,
но вече нямаше го "Нас"

Имам дом и за теб

Щом нощта захладня и луната се вдигна високо
помъдрях, посивях и посях във косите си лотос,
а край пътя остана самия живот да ме чака,
свирна с пръсти в уста и разроши с ръце капинака.
От тогава пътувам назад, но назад се не връщам.
Построих си Любов във една изпочупена къща
с два, три плъха и с няколко бурена в двора.
През прозореца счупен ме гледат звездите сурово.
И е тихо, но вече заспивам спокойно,
имам дом и за теб и леглото за теб ми е двойно.

Спешно

А под небето захладня
и есента си прави място.
На онзи клон една звезда
рисува стих и е прекрасно,
че някъде все още ти
си спомняш името ми. Нека,
нощта над мен се сгромоли -
Въпрос на гледна точка. Нека
да си далеч и непростим,
да си нелеп и не обичан.
Така поиска ти. Нали?
Когато тръгна да отричаш...
Но точно тук и пак и пак
назад когато се обръщаш,
ще виждаш своя звезден знак
с лице към теб да те прегръща
и да ти шепне на ухо,
че много искам и е спешно
Да те изпратя със добро
и със добро да те посрещна

Ще са ти нужни две сърца

Нощта е пълна с тишини
и със въздишки и със длани
и по стъклата трополи
следа от старите ми рани.

Приседнала на кръстопът
тъгата ми ти прави помен.
Вземи коричка за из път,
ще ти е нужна да те топли!
Ще са ти нужни две сърца
по пътя, който те очаква
и много смелост и една
Любов огромна с днешна дата.
Ако ги нямаш тези три неща
в съмнения, ако се луташ,
тук този пламък на свещта,
ще се смали и ще изгубиш
посоката. Дъждът вали,
но този дъжд, ще те пречисти.
Кураж приятелю! Бъди!
Изпращам те със топли мисли.

Сега ми се мълчи, ала без теб

Небето не посмя да ме вини,
то даже не можа да ме започни.
Но помни онзи миг във който ти
замери с камък пълните ми стомни.

И всичката вода се разпиля.
А днес си жаден. Нищо не остана.
В какво да ти налея пак вода
когато е пресъхнал и герана?

Сега ми се мълчи, ала без теб
и на инат, но и земетръсно...
Нали докато преброиш до две,
ще бъде вече твърде, твърде късно.

Нали докато гръмне тишина
и чуждата ти стряха се отрони
ти вече, ще си трижди прокълнат
от мен и разпилените ми стомни.

Пак е пролет


Пак съм с пълни със обич очи,
теб те няма. Далеч ли си? Спиш ли?
Виж, дъждът по стъклата звъни
и ухае на цъфнали вишни!

Пак е пролет и пак в тишина,
аз рисувам небето над тебе.
Ето, вишните с бели крила
пак плетат романтични дантели.

А нощта упорито мълчи
и забърква любовна магия.
Твоите сини, далечни очи
до последния ден да ме пият.

До последния дъх да боли,
до последния дъх да ме викат.
Ако утре светът се взриви,
ще ми бъдат последния писък.