На човека, който търси пътя към себе си 
- в диалог с Лорда

- Цял живот съм пътувал към теб,
- Аз те срещах по други пътеки
недоспал, неразбрал и съвсем
не открил светлина да ти свети.
Стара снимка с очи на дете
ти напомня мечти и любови
и едно непознато небе
пред което врати си затворил.
Днес стоиш на ръба на скала
-не си толкова смел, че да скочиш.
На отсрещната друга страна
самотата със времето спори.
Днес е късно и ти го разбра.
Колко женски ръце си погубил?
Само моята тиха звезда
оцелява, като по чудо.

Точно тук, ще замълча

Раздялата не беше път
по който мога да поема,
останах тук на кръстопът
и си представям,че живея.

Представям си се, че вървя
по път осеян с листопади,
че в жълтото на есента
избухва слънце и ме пари,

че най -огромната луна
играе с мен на въртележка,
но точно тук, ще замълча,
че болка си ми. Тежка!

Няма кой да разбере


Тази вече, ще заспя.
Тази вечер, ще се будя.
В тъмнината на нощта
няма кой да ми се чуди.
Няма кой да разбере,
че броя звезди, че падам
от бездънното небе,
че вървя на сън, че страдам.
И какво, като сега
се люлея на Луната!
В лудостта си съм сама,
в Любовта си съм крилата.
Ако искам, ще мълча,
ако искам, ще говоря.
Тази нощ, ще сътворя
или Юда или Бога.
По стих на Valentin Jeliazkov -
"Още си в мен"
Понякога, тъй заприличваш на него
със думи изречени, с мисли...Почти.
Търкулва се капката дъжд по лицето,
не дъжд, а огромни вселенски сълзи.
И твоите спомени помня, но ето
и тя е за тебе несбъднат копнеж.
Подобно на моето гръмняло ехо,
което се връща при мен като скреж.
Навярно луната, ще помни очите,
които са търсили твоите очи,
а аз, като стих недокоснал звездите
събирам огромни Вселенски сълзи.

Септември

Септември ми донесе дъждове
и самота, но аз не му се сърдя.
На него щом така му е добре
коя съм аз? Коя, че да го съдя?
Септември подрани с една тъга,
а аз съвсем, съвсем не я очаквах.
Разчупи се на две една скала
и после в мене много дълго плака.
Пред листопади е такъв, по принцип той
не може като мене са обича,
Изпрати, ли коне на звездопой,
то всъщност на забрава ги обрича.
Септември си отива като теб
без думи и без разкаяния
и ме намята с плащ от студове
в междупланетни разстояния.

Ако мога


Може би, ще те забравя.
Може би, ще те обичам.
Тишината, като цяло
не умее да предрича.
Тишитата е постеля,
но понякога злокобна
Тайните ми не споделя.
Пия я като от стомна
Тръгна си и заваляха
от дърветата капчуци
Ако мога, ще те чакам,
ако не, ще се пречупя.