Октомври си замина

Лежерно време, мрачно при това.
Октомври не желае да общува.
Измисля куп причини, а сега
на покрива лежи и се надува.
Случайно минах днес и го видях
и е разсърдих. Страшно се разсърдих.
Замерих го със камък и успях,
а той си само ризата разгърди
и вдигна вятър, прах и листопад
над пейки, над дървета и комини.
Напълни ми очите със вина,
обърна се и си замина....

Аз ще хвана вятър за юзди

Този парк е тъжен според мен.
Според мен си има и причина.
Разболя се слънцето съвсем...
Не съвсем, но си замина.
От тогава времето тъжи
и дърветата и всичко.
В клоните врабче се сви
сякаш се засегна лично.
Аз не мога с него да тъжа
есен е, потича злато.
Тази нощ е "Кървава луна".
Нищо, че те няма. Губиш. Ясно.
Тази нощ отново ще вали.
Ще тъгува паркът и градът по тебе.
Аз ще хвана вятър за юзди
и ще искам да не ме намериш.

Събирам борови иглички

Аз пиша все за тишини,
за облаци и лунни фази.
Понякога добавям щрих,
че са ми слабост - листопади.
И фантазирам, че без теб
съвсем не мога да живея,
че ме боли, че съм поет..,
а всъщност, шапката ми тлее.
Въртя на пръст червен конец
за против уроки от всички,
но някак си през този век
събирам борови иглички.
Ще те науча да мълчиш,
ела при мен, ще ти покажа!
По тази диря ще вървиш,
но няма връщане. Оставаш!

Есента е кратка, като сън

Ти ли си, когато изоставаш
с няколко години тишина?
Разпилян си и на вятър ставаш
в мисъл те побирам, но не знам
ти ли си, когато дълго падаш
и когато дълго си вървял
до приятеля до който не заставаш
и в нощта в която си предал?
Ти разбираш, колко си далече,
аз разбирам, колко близо си.
Няма време, времето изтече.
Времето разлюбва, но и ти...
А през онзи пясъчен часовник
в нас се взира цял един живот.
Колко пясък, колко стъпки боси..!
Колко вечности ! Без теб! Без брод!
Мисълта е дълга като есен.
Есента е кратка, като сън.
Ако паднеш, избора е лесен,
но от там да продължиш е дълг.

Октомври

Октомври чака дългия си дъжд,
разстила по земята листопади.
Прилича ми на изоставен мъж
със риза на райета и сандали.
Понякога дочувам тъжен смях
и сякаш трубадури му пригласят.
Не са щурци. Щурците вече спят.
Върху цигулките сънуват лято.
Тогава тръгвам. Нощния ми път
ме води до луната и обратно.
Измислям нова версия за "скръб"
да не боли и да е за кратко.

Хайку




По тъмна доба 
звездите шептят тайни.
Самодивска нощ.