Есен

 

Есента пофлиртува с ноември в липите
и се шмугна в окото на залез червен.
А по старата златна палитра на дните
се захласва акорд в до минор от Шопен.
Есента е небе, листопади и кестен.
Тя е спомен за теб, стара древна любов
Изведнъж оглупява и става на песен,
носи стих на ревера си в златен обков.
Яхва вятър и в пчелните кошери влиза
ръси круши и дюли със смях на дете,
а звездите припламват над нейната риза
като есенни клади под нощно небе.
После хуква незнайно къде, а след нея
студове, дъждопади и тежки мъгли
и отнася със себе си всичко, не смея
да ти кажа: Недей! Поне ти Остани!

Рискувам

 

Понеже няма четири без пет,
но пък денят е вече на привършване,
рискувам да се влюбя във поет
без логика, адрес и без обвързване.
Той няма да узнае да това,
защото мога тайно да обичам,
но ще напише хайку за нощта,
за листопад, за есен и момиче.
И някога внезапно в полунощ,
светулките, когато си отиват,
ще ме намери свита под листо
на някоя неподходяща рима.
Ала перото на поет въздиша,
когато музата му друг обича.

Октомври

 

Октомври свири тихо на тромпет
и пълни есента с мистични звуци.
Един самотен шекспиров сонет
е влюбен тайно в Моника Белучи.
Не зная кой измисли есента.
Прилича на момиче с дълги плитки.
Обича да ухае на листа
и да подрязва борови иглички.
Но кървавите залези мълчат
преди да си отидат безвъзвратно.
Така мълчат разделите на път,
когато всичко им е непонятно.
Октомври пази спомена за теб,
когато ти дойде, когато тръгна...
Да можеше.., да можеше поне.
един единствен път да те прегърна!

Имам място за две каравани

 

Ти се случи внезапно на път за октомври
неочаквано, смело и с вкус на шега,
но от старите, прашни и спукани стомни
не потече ни мъртва, ни жива вода. 
 
А морето бучи, есента е през лакът.
Крие в пясъка смях и солени звезди.
Ако някак се спънеш пред моята стряха,
ще си спомниш за други ръце и очи.
 
Ако някак внезапно решиш да останеш
с мисълта, че приличам на тиха река...
Остани, имам място за две каравани!
Имам куче и котка и стара мечта. 
 
Посивяват косите ми, твоите също.
Не заспивай по-сам и по-тих от преди!
Две различни вселени сме с тебе, а всъщност
сме с еднакви души и еднакво кървим.

Любовта е безумна и гола

 

Самотата по принцип е моя

и по принцип не пия сама.

Любовта е безумна и гола,

като кърваво-черна Луна.

 

Остани! Тази нощ, ще пирува,

ще разлива във чаши Пелин,

ще заплаче, а после ще псува,

като стар и пиян Арлекин.

 

Остани, аз отдавна не пача!

Да изпием по чаша със теб!?

После тръгвай, защото ще чака,

щом е толкова влюбена в теб!

 

Самотата и аз, ще останем

чак до утрото – стар кехлибар.

Тази вечер пелинът е странен,

има привкус на алчен лихвар.

 

Има привкус на вятър и стреме,

на небе, на ръце и мечти…

Любовта е безумна и смела,

но когато си тръгва мълчи.

Изведнъж тишината забрави за мене

Изведнъж тишината забрави за мене
и заплете коси, като стара мома.
Тя търкулна към месеца мисъл от Хегел
и закрачи след някаква своя мечта.
После лято дойде и нацепи земята.
Беше жега и задух. Без теб е така.
Чаках дъжд, вместо него градушка помлати
наедрелите, буйни и тежки жита.
Превъртя се сезон, влезе нова епоха,
а от ляво все древната стара любов.
Недолюбена , дрипава, смугла и грохнала,
но за нея е всеки на всичко готов.
Днес е късно, нали?
Полумесецът дреме,
като стар бедуин с помъдряла душа.
Ако обич си дал, но не можеш да вземеш
си спомни, че си скитник и все е така!