Хайку




По тъмна доба 
звездите шептят тайни.
Самодивска нощ.

Хайку

Хайку

Утрото плахо
надзърта зад ъгъла.
Ражда се чудо.

Прииждат думи

Вятърът не си е у дома
когато най му се остава.
Капчукът, клоните, нощта
и аз сме люспите на рана.
 
Прииждат думи, но незнам,
незнам в какво да ги  превърна.
В един полу-порутен храм
във който Бог не се завърна?

Или в крило на лешояд?
А може би във глас на съвест?
Усещам целия им хлад,
усещам погледа им ръбест.

Дъждът не си е у дома,
когато най му се говори.
Намира ме и след това
започваме да спорим...

Даже мъртвата обич боли

Не можах да прекрача нощта,
нито дългото утро без тебе.
Щом небето е пълно с тъга
за какво са ми вятър и стреме?
За какво са ми щури мечти
по които да пускам хвърчило?
Даже мъртвата обич боли,
ако носи в сърцето си жило.
За какво, ако даже и ти
като другите мъртвородени
без душа, без сърце и очи
търсиш друга душа да отнемеш?
Събуди се, нощта прокънтя
и от нашето минало време
не остана ни сън, ни сълза...
Тишината е пълна със тебе.

Спи доброто под камък

Провокирано от текст на Ивайло Терзийски
" Сподели добротата навреме"


Дълъг беше вечерния път
под онези обувки вечерни,
а брадата му пя със дъжда
думи тежки и ноти неверни.

Той от Авел се учи и днес
и от мен и от теб на насъщен,
но не знае, че в стария лес
спи доброто под камък намръщен.

Спи под цвете и звездно небе
и в сърцата на хората свити
във черупка на охлюв, в дете…
Спи доброто в съня на мечтите.

Напиши ни, приятелю стих
Върху вятър, небе, върху стреме…
Да ни стане Светая Светих,
че доброто се дава навреме!

От много обич не боли.

Аз още дишам тишини,
аз още дишам звездопади.
Аз още по душа съм стих
и неговия дъх ме пари.

А по крилете ми роса
от нощните ми вдъхновения.
Да бъдеш нечия сълза
не е вина, а привилегия.

И ароматът на липи
отново ме главозамайва,
От много обич не боли.
Боли, когато ти е тайна.

Нощта не спира да звъни,
но можеш да я чуеш само,
ако душата ти е стих,
ако си дом на звездопади.