От много обич не боли.

Аз още дишам тишини,
аз още дишам звездопади.
Аз още по душа съм стих
и неговия дъх ме пари.

А по крилете ми роса
от нощните ми вдъхновения.
Да бъдеш нечия сълза
не е вина, а привилегия.

И ароматът на липи
отново ме главозамайва,
От много обич не боли.
Боли, когато ти е тайна.

Нощта не спира да звъни,
но можеш да я чуеш само,
ако душата ти е стих,
ако си дом на звездопади.

Нямам път към тебе

Дълго те очаквах, дълго плаках,
дълго те живях във самота.
После се разминахме и някак
станах птица без да разбера.

На едното ми крило земя и огън,
другото ме тегли все на път,
а оковите на всеки тежък спомен
с белези на времето кървят.

От тогава нямам път към тебе
късно е за ближен и гнездо.
Ако кажа, че си непотребен,
ще излъжа-липсата е гроб.

Но рисувам златната си есен,
листопадите са тайната ми страст.
Чувствам как в приспивната им песен
се отронвам, точно като тях.

Отричай се!

Не си дошъл, не съм ти нужна
в Живота ти - развалина.
Живееш в тази къща чужда,
уж сам не си, ала си сам.

А тя тъй ловко те обича...
съвсем до кости, до бръснач
и си готов да се отричаш.
Отричай се! -ти казвам аз.

Не, няма лошо щом това е
най-съвършения ти сън.
От кожата си бавно сваляй
каквото имаш.., дом и син!

И с нова песен да запее
изгубената ти душа,
не може в менци да налееш
от блато изворна вода.

Във моя дом отглеждам вятър

Във моя дом оглеждам вятър
и спомени и тишини.
През два продореца луната
наднича нощем и мълчи.
И аз мълча - отнето право.
Да и разкажа ли за теб?
Как онзи август бе начало,
как бе дванадесет без пет?
Как всички тишини взривихме,
как коленичи Бог и замълча?
Как есента и зимата изпихме
до дъно... после пролетта?
Как времето чекрък въртеше
години, спомени и нас
и как отново беше август,
но вече нямаше го "Нас"

Имам дом и за теб

Щом нощта захладня и луната се вдигна високо
помъдрях, посивях и посях във косите си лотос,
а край пътя остана самия живот да ме чака,
свирна с пръсти в уста и разроши с ръце капинака.
От тогава пътувам назад, но назад се не връщам.
Построих си Любов във една изпочупена къща
с два, три плъха и с няколко бурена в двора.
През прозореца счупен ме гледат звездите сурово.
И е тихо, но вече заспивам спокойно,
имам дом и за теб и леглото за теб ми е двойно.

Спешно

А под небето захладня
и есента си прави място.
На онзи клон една звезда
рисува стих и е прекрасно,
че някъде все още ти
си спомняш името ми. Нека,
нощта над мен се сгромоли -
Въпрос на гледна точка. Нека
да си далеч и непростим,
да си нелеп и не обичан.
Така поиска ти. Нали?
Когато тръгна да отричаш...
Но точно тук и пак и пак
назад когато се обръщаш,
ще виждаш своя звезден знак
с лице към теб да те прегръща
и да ти шепне на ухо,
че много искам и е спешно
Да те изпратя със добро
и със добро да те посрещна