Показват се публикациите с етикет Сонети. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет Сонети. Показване на всички публикации

Рискувам

 

Понеже няма четири без пет,
но пък денят е вече на привършване,
рискувам да се влюбя във поет
без логика, адрес и без обвързване.
Той няма да узнае да това,
защото мога тайно да обичам,
но ще напише хайку за нощта,
за листопад, за есен и момиче.
И някога внезапно в полунощ,
светулките, когато си отиват,
ще ме намери свита под листо
на някоя неподходяща рима.
Ала перото на поет въздиша,
когато музата му друг обича.

Точно в тази песен

В диалог с текста на Владимир Виденов
"Сонет за дописване+

Защо финал? Аз мисля, че сонета 
е нещо по- красиво от комета,
докато диша той и сърцебие

изписан във тетрадката без име..

Ще взема светлинката ти полека
със пръсти разтреперани, но нека
сълзата ми самотна да остане 
във този стих и в топлите ми длани,

поне докато утрото запомни,
че всеки е един откъснат спомен
подобно календарен лист на есен.

Но точно тук и точно в тази песен
и точно в този миг така огромен 
аз искам тишината да ме помни.




СОНЕТ ЗА ДОПИСВАНЕ
от Владимир Виденов
Ти плачеш мълчешком - сама сълза
полека към брадичката ти слиза -
тъй плаче наранената лоза,
когато щракат ножици наблизо.
Напразно водиш в себе си война.
Напразно нощем демоните будиш -
една въображаема вина
не бива да е повод за присъда.
Какъв финал да сложа тук - не знам,
в момента всяка дума е излишна,
в момента всяка радост е предишна.
През процепа - във твоя тъжен храм,
опитвам светлинка да ти подам
и с нея ти сонета да допишеш.

Поне във тишината да сме хора




Сега си друг, а в порива ми есенен
очаквах твоя поглед да се спре,
но  всеки звук от лятото отнесен
се връща под свирепи бесове.

И вият между теб и между мене,
такъв не си ми мил, не си ми драг.
Щом няма топлина, за да ни грее,
защо стоим пред този леден праг?

Каквото си ми дал и аз съм дала,
каквото си ми взел и аз така.
Щом само тишината ни остава,
поне във нея да сме със лица!

Загубили взаимната опора,
поне във тишината да сме хора.

Сега сме в непознати висоти

Изтръгнах всички трепети банални –
вериги от които нямах нужда,
прецапах и през локвите им кални,
когато всичко наше, стана чуждо.
Вероломството от тебе усвоявах
и станахме в рушенето тъй вещи.
Мигът когато се самоунищожава,
оставя само въглени горещи.
В капана, който сам си бе заложил
ти влезе и със доза облекчение,
защото пътя ти бе станал сложен,
а той ти бе единствено спасение.

-Сега сме в непознати висоти
и помежду ни слънце не блести.

Тъй всеки катаклизъм се стопява



Аз знам кога си тук, кога те няма,
кога жадуваш и кога тъжиш,
кога заслушан нощем в тишината,
очакваш моя глас да те смути.

Аз знам, че даже в пориви студени
успява Любовта да устои,
но станат ли сърцата онемели,
попадат в бури есенни и зли.

В такива дни, аз просто се загръщам
със спомени, със дъжд и тишина
до онзи миг във който се завръщаш,
след есенната паднала мъгла.

Тъй всеки катаклизъм се стопява
и слънцето в листеца затрептява.

Урок се усвоява и чрез плява



Четейки „Приятелството стане ли на плява”
от Валери Рибаров

Приятелството стане ли на плява,
подхваща го и вятър на забрава.
И пак капчукът тъжен ще разказва,
как времето душите ни опразва.
Но нищо,тъй потомците ще знаят
че паднат ли, ще трябва и да стават,
че нашата човешка обиколка
започва с вик, а свършва ли е с болка.
Но изборът за пътя им е техен,
във мрак ли да пълзят или да светят,
да тънат във лъжи или да вярват,
приятелят когато ги предава.

И аз избирах. Днес не съжалявам.
Урок се усвоява и чрез плява.

Несъвместими



Разбира се, че с тебе сме различни
и никой няма собствен дубликат,
но само  в отношения критични
разбираме, кой мил е и кой драг.

И прав си! В тъждество несъвместимо
не могат две души да устоят.
Умира всеки звук и предвидимо
е време своя път да изберат.

Но колкото и време да вървят
в различни пътища е допустимо
до загасеното огнище, сиво
по някога за миг да постоят.

Знам, то не топли, нито е красиво,
но споменът го прави приветливо.

Но вече знам просторите защо са



Загубили взаимно чувство нежно,
сме дали път на чувството небрежно,
а в него свирят бури и трънаци
щом, аз и ти подобно на сокаци
в случайни срещи със случайни хора,
на себе си се случваме. Опора
намираш в нея ти, а аз в крилете
на птицата, която ми донесе
сонетите на Шекспир, не защото
е писал на душата си с перото...
Защото в извор пих, но ненапих се
и в себе си сама не приютих се.
Но вече знам просторите защо са.
Аз мога там да бъда просто, Роса

Аз вече не сънувам




Аз вече не сънувам и звездите
не ми разказват приказки за феи.
Със вятъра среднощен не танцувам.
Не ме потърси ти, не ме намери.
Не ме събужда сутрин със милувка
ни слънчевия лъч, ни птича песен.
Година след година, после друга -
откъснат калентарен лист. На есен,
когато кацне тихичко в дланта ми
от старото гнездо перо на птица
и ехото изпратило гласа ми
с последния сезон.., когато питат
очите ми, ръцете ми за тебе,
сърцето ми върни, за да си с мене.

Октомври бе дошъл заради мен



Октомври бе дошъл заради мен
със намека за флирт и още нещо.
Поръси листопад и хукна спешно,
остави ме до вятъра студен.

Аз чувствам как по някога съвсем,
съвсем съм заприличала на есен
в отронено листо, в далечна песен…
Но още съм на този свят Дете!

И още искам, още те обичами 
и още по душа ти се събличам
и още ти чертая висоти.

Удавникът съм аз, спасител ти -
Животе мой, но как да ти се вричам,
щом утре, ще ме предадеш и ти!?