Небето ми рисува тишина

в диалог с Валери Рибаров

по повод „Успя ли да ми станеш ти съпруга?”

Небето ми рисува тишина

във някаква предпролетна омая,

но ти ме питаш  днес  каква съм аз,

а аз за кой ли път ще ти призная;

че дишам само с твоите гърди,

че само в твоя поглед оцелявам,

когато във душата ми свисти

единствено гласът ти разпознавам,

защото ти така си сътворен

като резец по пътя идентичен.

Щом твоя дъх със моя е споен,

нима за нас е този път различен?

Единствено по пътя съкровен

е моя стих за тебе сътворен.