В диалог с
Ваня Апостолова
По повод „Защо ли все ме крива виждаш”
На вишневата
клонка пъпка бяла
люлее топъл
вятър, а над мен
една луна ми
шепне да забравя
и днешния и
утрешния ден.
Защо ли ми
потрепват коленете,
когато свеждаш
двете си очи?
Нали ръце
със моите преплете
при първата
ни среща във зори!?
Нали
докоснах топлите ти устни,
напукани от
жажда и толих
и твоите и
мои – общи чувства…
Ревнувай ме,
небето ни пази!
0 коментара:
Публикуване на коментар