Поне във тишината да сме хора

Сега си друг, а в порива ми есенен

очаквах твоя поглед да се спре,

но  всеки звук от лятото отнесен

се връща под свирепи бесове.

И вият между теб и между мене,

такъв не си ми мил, не си ми драг.

Щом няма топлина, за да ни грее,

защо стоим пред този леден праг?

Каквото си ми дал и аз съм дала,

каквото си ми взел и аз така.

Щом само тишината ни остава,

поне във нея да сме със лица!

Загубили взаимната опора,

поне във тишината да сме хора.