Сега ми се мълчи, ала без теб

Небето не посмя да ме вини,
то даже не можа да ме започни.
Но помни онзи миг във който ти
замери с камък пълните ми стомни.

И всичката вода се разпиля.
А днес си жаден. Нищо не остана.
В какво да ти налея пак вода
когато е пресъхнал и герана?

Сега ми се мълчи, ала без теб
и на инат, но и земетръсно...
Нали докато преброиш до две,
ще бъде вече твърде, твърде късно.

Нали докато гръмне тишина
и чуждата ти стряха се отрони
ти вече, ще си трижди прокълнат
от мен и разпилените ми стомни.