Дългоочакване

Вечерта я прегърна и дълго,
много дълго до нея мълча.
Беше пълно с тъга, беше пълно
със мечти и една мъжка длан.

Не погледна към него и даже
не повдигна клепачи, от студ.
Не разбра че душата му плаче
в самотата на нейния скут.

Не позна любовта и отмина,
булевардът я следваше ням.
Колко пъти до днес се размина
със протегната мъжка длан!?

Есента разпиля листопада
между бръчки и сива коса,
а душата ѝ все още млада
чака сродната своя душа.