Падналите ангели не плачат

Знам, че в мене още се спотайва

малкото момиченце на татко

и със сенките вечерни на тавана

си измисля милион загадки.

Зная, че когато затуптява

лудото ми, дето е от ляво,

спомня си момчето с дъждобрана

дето ме пренесе през реката.

Ехото на вятъра донася

звън от кехлибар на броеница,

купола църковен се отваря

изпод тихата въздишка на девица.

Гълъб да ми кацне на ръката,

на крилото да му сложа две мъниста

с тях да прелети и над реката

на Живота, който ме прелисти.

Да ми върне времето и татко.

Колко му е щракване със пръста?

Ако тръгне времето обратно

в обичта на татко ще възкръсна.

Да не идваше момчето с дъждобрана,

аз да се удавя във реката.

От любов да не познавам рана,

дето да се носи под ребрата.

Купола над мен да се затвори,

булото от свещ да се запали,

да не знам че в брачните простори

падат мъртви мигове мечтани.

Знаеш ли? Не ме успокоявай,

с всички тези думи, че съм свята!

Падналите ангели не плачат,

но обикнат ли, изтръгват си душата.