Навън ръми. Стъклата онемяват
пред тази ромоляща тъмнина.
Рисувам им слънца, а те не знаят,
че аз съм по-самотна от нощта.
Не знаят, че откакто ти си тръгна
небето плаче нощем вместо мен,
че огънят в камината заглъхна.
А вятърът е толкова студен..!
Луната се протяга да завие
душата ми със облаче, но тя
забравила и топлина и име
целува всяка срещната звезда
и търси твоите устни да я сгреят
повярвала в илюзията, че
когато и на теб ти е студено,
ще я прегърнеш с двете си ръце.
3 коментара:
Красиво е... :)
Благодаря, Рени! Радвам се,че ти харесва!
Много е хубаво! Много! :")
Публикуване на коментар