Чужденецът

Есента беше към края си и дните бяха станали къси. Отдавна се беше мръкнало и жива душа не се мяркаше наоколо. От прозорците на неголемите къщи тук-там се процеждаше дрезгава светлина. Черният Мерцедес с турска регистрация, като огромна хлебарка,бавно пълзеше по калдъръмените стръмни улички. Спря пред единствения хан, който все още беше отворен по това време. Едър мургав мъж слезе от колата и отвори тежката дъбова врата. Ханджията му хвърли бегъл поглед и продължи да бърше с пешкир останалите стъклени чаши, наредени на рафта. Махна за лека нощ с ръка на последния посетител, който с тежки стъпки се отправи към изхода.
- Добър вечер, аркадаш! –рече новодошлият.
- Добър вечер! – отвърна ханджията.
- Има ли стая за нощувка?
- Има, има – без да вдигне очи, ханджията сложи джезвето на газеничето и загреба от леблеблията. –Пийни първо едно кафе за отмора, пък стаята е лесна! – той посочи към дървените масички в знак за гостоприемство.
Тишината се просмукваше във всички ъгли на опушеното ханче. Отвън достигна лай на куче и бързо притихна.
-Аркадаш... – подхвана новодошлият на развален български, след дълго мълчание и впери очи в ханджията – Имало, казват по вашия край, местност „Сополиви камъни”.
- Има, я – кимна другият.
- А по нанадолнището викат, имало чешма…Стара, турска чешма?
- Аха - врътна отново глава стопанинът и метна бърз поглед към госта.
Настъпи въпросително мълчание и дълго време никой не смееше да го наруши.
-Та…казваш, че знаеш къде се намира и местността и чешмата? – подхвана отново гостът.
Знам, как да не знам. Овцете съм пасал там, пладнувал съм до тая чешма, водата съм ѝ пил има-нема 40 години. Какъв киселец расте там, да знаеш..!
Мълчанието отново се проточи, но и двамата мислеха за едно и също.
Ханджията старателно скри хитрите пламъчета в очите си и рече:
- Ти не дойде ли от към Стрелча?
- Не...От София ида...Откъм Пирдоп.
- Аха… Ако речеш, утре на ранина, мога да те заведа до там? – предложи услугите си ханджията и мръдна с глава по посока на местността. Една нотка в гласа му накара другия да застане на щрек. Дълго и продължително двамата се преценяха един друг изпод облаци от гъстите вежди, докато накрая чужденецът кимна в знак на съгласие.
Късно същата нощ, две тъмни фигури на баща и син, се промъкнаха през задната врата на ханчето и се стопиха в тъмнината. Под облещената луна пропяха първи петли, а тайнствените сенки на дърветата от близката гора се протегнаха чак до небето.
Денят с нищо не напомняше за нощта. Хората бързаха, улисани в грижите си, училищния двор огласяше градчето. Каруците дрънчаха по калдъръма, натоварени с тежки гюмове, пълни с прясно издоено мляко. Днес за първи път ханчето не отвори рано врати, нито пък ханджията се мярна със старото бакърено котле, за да наплиска с вода пред прага му.Черният „Мерцедес” с турска регистрация, се плъзна по нанадолнището и се отправи по пътя за Стрелча. Хората извръщаха глави след него и го проследяваха с поглед. В началото на 80-те не се случваше често в делничен ден да се разхожда по улиците на тихото им градче такава кола, но случеше ли се, всички знаеха, защо е дошъл чужденецът. С грижливо пазена дълги години карта или с устно предадена от баща на син история, идваха да търсят заровеното имане на бащите и дядовците си, оставени някога от тях самите по тези земи. Понякога се случваше някой пастир да попадне на прясно изровена дупка с очертана форма на гърне. Ако имаше късмет, можеше и паричка да намери, оставена на дъното за хаир…Знаците и белезите оставени по баири и камънаци, никой не смееше да пипа, заради проклятията за които се носеха какви не истории и от които всички се страхуваха.
Колата отби в дясно на асфалтирания път. Двамата пътника слязоха и поеха напряко през камънаците, които опасваха цялата местност. Спуснаха се надолу към дерето и скоро забелязаха старата каменна чешма.
-Еее..разгеле! Възкликна ханджията и посочи към нея. Мъжът, който пристъпваше внимателно след него, ускори крачка и пръв стигна до чешмата.
Ханджията надникна зад рамото му.
Тънка струйка студена планинска вода се процеждаше през потъмняла от времето месингова тръбичка, която се подаваше от набързо скалъпената чешма. Плоския камък под нея беше отместен и водата се вливаше в неголям иззидан с камъни отвор.
Слънчевите лъчи проблясваха на повърхността на водата, а от дъното на отвора надничаше миниатюрното му отражение. Турчинът се наведе,бръкна с ръка във водата и когато се изправи бавно разтвори пръстите си. Върху едрата му длан блесна едра турска жълтица.

- Ашколсун, аркадаш! – рече той, втренчен в шепата си - Ашколсун!