Едно закъсняло порастване

Четейки „Така и трябва” на Радина Константинова

и „Другата в мен” на Валери Рибаров

Другата в мен ме ненавижда, не защото съм по-добра от нея, а защото е слаба и защото преди 30 години не беше дорасла достатъчно, за да вземе каквото и да е решение свързано със самата нея.

Всъщност, тя никога не порасна. Когато навърши 17  отказа да расте, което си беше чист отказ от Живота. И защо? Заради едно момче, което и беше казало, че дори и след смъртта си, ще продължава да я обича. Какво ли не изричат вюбените на тази възраст?

Жалко само че нищо не е така, както си го мислят, а те си мислят, че Любовта е вечна и неувяхваща...Дрън –дрън...Ами, че тогава да беше проявила малко воля и да се беше омъжила за него, въпреки всичко и въпреки всички, а тя какво направи?

Прехвърли всички отговорности на мен и се настани в най- тъмната стая на приземния етаж, за да се самосъжалява...Единственото нещо, което правеше е да описва чувствата си в стихове.

Понякога се чудех от къде събира всички тези чувства, които описва, след като никога не излизаше от бърлогата си. През онова малко прозорче на стената, можеше да вижда единствено луната през нощта и тук таме по някоя прехвърчаща птица през деня.

Но на нея и то не и беше нужно, защото си  бе създала свой собствен свят в който пребиваваше почти през цялото време.

Какво наивно създание  е жената, само! Един случаен познат, веднъж подметна, че една жена може да бъде твоя завинаги, ако подбереш най-точните думи и и ги кажеш на ушенце и ето, че беше прав...

Понякога надничах през резето на вратата, само за да се убедя за пореден път, че тя не би оцеляла в джунглата в която  живея аз.

Съжалявах я...Няколко пъти се опитах да и обасня, че илюзията в която живее не е реалността, но тя изобщо не ме чуваше.Искаше ми се да направя нещо за нея, но не знаех какво, докато един ден изучавайки възможностите на компютъра с който наскоро се бях сдобила, не ми хрумна идеята да и го подаря.

Бях развълнувана от идеята, нахълтах в тъмната стая и и обасних, че повече няма да и се наложи да къса и разпилява листове от тетрадки из цялото помещение, че тук в тази кутия може да записва абсолютно всичко, което си поиска, но тя ми отвърна с пренебрежително повдигане на рамене, което значеше, че за нея е без значение...

Решена на всяка цена да привлека вниманието и, уж между другото и споменах че кутията  може да я върне във времето когато е била на 17.

Видях как нещо в окото и проблесна, но се направих, че не го забелязвам и тръгнах да излизам, но тя ме спря на вратата с думите „Остави го, ще го погледна по-късно”

От този ден нещата се промениха коренно и тази промяна се долавяше дори във възуха

Не знаех дали е за хубаво или за лошо, но бях доволна, че имаше някакво раздвижване...През следващите месеци я чувах да плаче с дни наред, после нещата минаваха в другата крайност и та започваше да пее, а за мен това означаваше само едно. Някой бе нарушил тишината и.

Тя бе отворила вратата към света, тоест към себе си и с цялата си наивност, бе допуснала някой да влезе при нея, но аз не я спрях. Крайно време беше за нея да порасне.

През следващите няколко години, тя беше лъгана, унижавана, качвана на пиедистал и разнищвана до кости, но това беше нейния преход от невинността към реалността, от от фантазиите до болезнената истина. Нейното закъсняло порастване.

Страхувах се за нея, но никога не отворих вратата, да я попитам как е, нито се опитах да и помогна по някакъв начин, не защото не исках, а защото никой друг не можеше да направи това, вместо нея.

Да, тя порасна и вече не живее в тъмната стая на приземния етаж.

Тръгна си без да се сбогува по-сама от преди.

Порастването и отне илюзиите и мечтите с които живееше и сега ме ненавижда още повече...

Ненавижда ме, защото аз имам всичко, което тя можеше да има, но не знае, че тя притежава единственото нещо, което аз искам.