Дъждът вали, а в мене
отшумяват
последните проблясъци
тъга
и шапка с периферия на
лято
ме скрива от очите на
света.
Допускам само вятъра
под нея,
защото е пристигнал от
далеч
и носи аромат на орхидея
във своето изкуствено
сърце.
А той е мъдър,
честичко ми пее
кръстосал пред
прозореца крака,
че който да обича не
умее,
умее да погубва
Любовта.
Такива ми ти работи
при мене
умирам си за глътка
тишина
с която да затъвам до
колене
в среднощна серенада
на дъжда.
1 коментара:
Много хубаво стихо ! Поздрав!
Публикуване на коментар