Към Ботев

Де да те търся, войводо?
Как да те викам по име?
Дни се занизаха клети
в мала ми свидна родина.

Де ти е сабята гола?
Де са ти думите тежки?
Тръпне душата на роба
в сухи години мъртвешки.

Клетва си давал,войводо
да браниш народ от душмани,
а бели си кости прежали
по скръбни самотни балкани.

Чувам кръвта ти да вие
в нашите спукани вени.
Как ли срама да изтрием
от челата си призрачно бели?

Ти за народа погина-
теб те народа предаде.
Днес: ни народ,ни родина...
в тръне селата обрасли.

Само в душите байрака
носим с гнева си препасан,
а песента на сокака
вятър далече отнася -

там из земите далечни
де са децата ни мили.
Палим поредните свещи,
мъка в душите си свили.