Времето не ни пожали

Четейки “Случайна среща”
на Ванилин Гавраилов


Не отричам, бяхме твърде млади,
носехме се със крилатите мечти,
нямахме ги днешните прегради,
вярвахме, че вечно ще летим.
Днес случайната ни среща
връща спомени като стрели,
а в сърцата лавата гореща
къкри: ”Още ме обичаш ти!”
Овехтяла днес е бялата ти риза,
побелели моите коси,
как мигът ни се изниза
не разбрахме нито аз, нито пък ти.
Моите похарчени надежди
скътах във вързопче от мечти,
твоите се скитат безнадеждни
в този свят, необозрим.


Шушнат във пазарската ми чанта
изживени мигове - звезди,
преминава по лицата сянка,
трепкат във очите ни сълзи.
И отново нашите посоки
тук ще се разминат. Накъде?
Целите ни, някога високи,
днес пълзят на колене.
Още в шепите си пазим
пламъци от допир стар,
времето не ни пожали,
ала кръсти се
в душевния ни храм.