Сигурно си плакал
някога за мен
и сърцето ти било е
навярно угнетено.
Аз не питам този
свят какво ми взе,
нито пък защо ли
тъй ми е студено.
Сигурно си чакал
дълго този ден
в който да се срещнем
някак си случайно.
В две дълбоки бръчки
две сълзи от лед,
могат ли да помнят
себе си безкрайно!?
Вятърът ни рони
златни листопади.
Днес сме толкоз близо,
а така далеч!
Няма ги онези
тежки катинари,
ала всъщност пак сме
птици във кафез.
2 коментара:
Много, много ми хареса, а поантата направо заковава и вниманието, и мисълта, и... От такива стихове се излиза трудно.
Благодаря за прочита и коментара
bizcocho !
Публикуване на коментар