Жена

посветено на Мария Димова

Тя казва, че така се раждат стихове,
но хвърля своя жребий, чак след залез.
Плете венец за Ной от всички мигове,
макар да не е стъпвала в Рохалес.

Отглежда синева и две, три рози
на двора, там до спуканата делва,
която пази тайните за онзи
за който тя и дума не обелва.
А нощите са дълги като зими,
когато всички сенки се процеждат.
Тогава по стъклата капят рими,
а тишината и във стих ги пренарежда.
Не може да заплаче, не защото
сълзите са пресъхнали до дъно.
Полива с тях надеждата в доброто,
защото се е раждала на тъмно.
Lycki

0 коментара:

Публикуване на коментар