Оставям му най семплия си стих

 

Денят ми се преструва на сърдит,

защото той навярно е забравил

минутите на общия ни стих

и няколкото смислени октави –

оскъдни, но какво пък, само те

не могат да презрят ни мен, ни него.

Каквото ми е взел и аз му взех,

каквото ми е дал и аз му дадох.

Сега вървим в различни светове

порочно непорочни, неразбрали,

че нищо се не ражда и не мре,

че всичко е било и ще остане.

Денят ми е по принцип мълчалив,

но всъщност той не спира да говори...

Оставям му най–семплия си стих,

пред който той вратата е затворил.