Луната помни



В онази срамежлива тиха есен,
Луната помни – бяхме ти и аз.
Светът те завеща на мен, но внесе
със теб и забраненото, но там,
когато загърми и ми се стори,
че цялото небе, ще се взриви
във мене…Да, във мен ми се говори
и те записвам в празния си стих,
защото утре може да е късно
и аз да тръгна някъде на път….
На есен падат мигове докато
се готвим за последната си смърт.
Когато се намерим босоноги
след цяла вечност с жадни сетива
със себе си дано не бъдем строги
и  се разминем както до сега.

0 коментара:

Публикуване на коментар