В онази
срамежлива тиха есен,
Луната помни
– бяхме ти и аз.
Светът те
завеща на мен, но внесе
със теб и
забраненото, но там,
когато загърми
и ми се стори,
че цялото
небе, ще се взриви
във мене…Да,
във мен ми се говори
и те
записвам в празния си стих,
защото утре
може да е късно
и аз да
тръгна някъде на път….
На есен
падат мигове докато
се готвим за
последната си смърт.
Когато се
намерим босоноги
след цяла
вечност с жадни сетива
със себе си
дано не бъдем строги
и се разминем както до сега.
0 коментара:
Публикуване на коментар