Апатия

Безразличие. Винаги когато съм попадала в него, съм изпитвала чувството на самосъжаление.
Дали някой би могъл да ми каже откъде и защо се появява?
Може би от липсата или от невъзможността да видиш смисъла на живота? Непрекъснато ни казват да се радваме на малките неща...да, но съгласете се с мен, че да се хилиш всяка сутрин глупаво на слънцето, да кимаш на дърветата, да пляскаш с ръце на птички и тревички дни, месеци или години наред, в един момент вече ти става банално и започваш да се съмняваш, дали смисъла е в малките неща, тъй като егото винаги жадува за големите и от вътре ти иде или да ревнеш или да си грабнеш шапката и да дръпнеш една майна на всичко и всички....
Да, но ако сте забелязали, това със шапката почти никога не се случва, защото на никого не му стиска...Не защото не иска, а защото за големите неща се иска решителност да тръгнеш с рогата напред, въпреки всичко и въпреки всички...Онова нещо, което го искаме е на едни рога разстояние, но това ще разтърси апатичното ни съществуване, а ние вече сме свикнали с удобствата му и хем му се противим, хем не желаем да излизаме от него...
Откакто разбрах,че никоя от големите ми мечти няма да се сбъдне, се нанесох на квартира при Безразличието, а може би то се нанесе при мен, но този път е някак по-различно от преди, то сякаш не се отнася до мен. Аз съм просто наблюдател. Тоест, наблюдавам себе си в безразличеуто...Внезапните импулси за някоя спонтанна щуротия се случват все по рядко и тогава за един кратък момент се осъзнавам като участник в процеса.. Една такава щуротия се появи преди няколко  дни след прочита на един коментар от Пеняшки, което на свой ред ме предизвика да коментирам, без да предположа, че коментара ми пък, ще предизвика буря в чашата на моята Ваня, която ми я изля върху главата. Чудех с какво съм я предизвикала и тъй като на секундата отново се бях пренесла в прегръдката на безразличието, това не успя по някакъв начин да стигне до мен, дори не си направих труда да открия връзката на Ваня с моя коментар, но явно от нейната позиция нещата изглеждаха по различно, оказа се обаче, че не само в нейната чаша съм предизвикала буря, ами и в друга някаква, която успях на време да овладея....но както ви казах това се случва все по рядко...а в останалото време - нищо.
Нямам представа от къде му хрумват гениалните идеи на съпругът ми, че сме едно цяло...но тази сутрин те размърдваха въздуха на раздразнението въпреки царящата атмосфера на безразличие, защото отдавна съм разбрала, че нашето „едно цяло” означава, че няма значение кой от двама ни ще работи, стига това да не е той, и няма значение кой от двама ни ще харчи, стига да има достатъчно и за него. Този път го отразих с едно „Говориш глупости”, което го накара да си спести по-нататъшните усилия. Чудя се, кога точно отворих широко вратата пред него, но знам, че ще я затворя само след като излезе през нея...Е, аз не бързам.
Да ви кажа, че днес и в Интернет нищо не можа да ме извади от транса на самонаблюдението ми. Фейса претъпкан с лигави картинки, фалшиви цуни-гуни...в групата на Силва метод, никой не се нуждаеше от енергийна подкрепа, огледах се за някоя нова притча на Нели, но вероятно и тя беше потънала в някое свое самонаблюдение...Намърдах се в Животът да попия от тъждествено-романтичната атмосфера там, та току виж някой стар стих ме накара да настръхна и да си спомня за доброто, наивно старо време....не че е желателно де, ама носталгията нали и тя трябва да се подхранва от време на време с нещо...
Изпръхтях от поредния истерично-любовен писък на Бени, под жалкия и напън да го превърне в стих, но проявих разбиране и се изнесох от публикацията и, за да мога минута по-късно да изкривя устата си в подобие на усмивка от опитите на Валери да представи нещото като нищо и нищото като нещо. „Не на мене тия, брат” и сигурно щях да забия апатичния си нос в някоя друга страница, когато претендента за сърцето ми се включи да ми заяви, че ако продължавам да се разширявам в талията и ханша, ще спре да ме обича. Добих виновна физиономия, но си рекох „Голям праз!” – ми тъй де! Чувствата са си негови, да прави с тях каквото намери за добре. И с тях и без тях, все тая...Те по никакъв начин не могат да повлияят на моите...в смисъл дали да го обичам или не.
Не ме впечатлява и усилието на мъжа от долния етаж, да ми се пречка в краката всеки път, когато излизам за работа, но си е опасно да стои на слънце в стремежа му да го забележа на връщане... „Сори пич” – ако нямаш куража да ме заговориш, аз няма да ти помагам и без това всички сте клонинги на мъжа ми...но да знаеш,че съществуването ти е забелязано и ако някога се решиш и тръгнеш с рогата напред, можем да изпушим по една, по време на пълнолуние...Мога да ти разказвам за менталната Любов умножена на степен Приятелство или за Приятелството на степен Любов, ако предпочиташ... но не знам дали, ще ти допадне...

Внезапно установявам, че тихата музиката на Francis Goya слушана в полунощ е в състояние да повдигне тежката пелена на Апатията. В такъв момент съм в състояние да направя и невъзможното, за едно чисто мъжко докосване.
Ако ти ме повикаш сега, ако точно сега ме повикаш...