В диалог с Валери Рибаров
по повод на
„За можене, показах ти, че мога…”
За можене, показа ми че можеш
със думи да докоснеш всичко живо.
Но след като във тебе е мъртвило,
как себе си ще можеш да прескочиш?
Показа ми. О, да! И с катинари
заключи тишината в люта зима,
със нокти стегна нежната ми рима,
прехапала езика си. Разбра ли,
къде отсяда Музата, когато
по нея хвърлят камък и не питат
дали обича или не обича,
да скита разсъблечена в полята?
Човек се ражда сам и сам пътува,
пребиват го до смърт, но не умира.
Врагът на коленете му заспива,
а той самият обичи сънува…
Ще вляза в тишината ти! Къде е?
А тя дали изобщо съществува
или с Луната някъде пътува,
а моят стих на вятъра се вее..!?
0 коментара:
Публикуване на коментар