Когато ме нарече Афродита

Когато ме нарече Афродита,
той в шепата ми сложи шепа пясък,
посочи ми със поглед към зенита,
защото вече бях го разпознала.

Душата му, душата ми оплита,
в пътеката, от лунен лъч огряна,
но времето безумно ни връхлита
и бръчки по лицето издълбава.

Щом пясъка през шепата изтича,
а времето на нас не е подвластно,
кое за нас е ценното не питам.

Туй дето е в душата ми отрасло,
от тази дето нищо не разпитва
за мене е най-ценно и прекрасно.

б.а: пясъка да се възприема като
олицетворение на времето.