Хартийка на площада

Беше хладна босонога есен,
крачеше навъсен листопадът
и подритваше хартийка по площада.
Вятърът от нея стон донесе.

Взех я, поизчистих и листата
и хартийката заплака в рима:
- Тръгвам на далечен път, любима.
Ще се връщам нощем със луната.

Вятър от ръцете ми я грабна,
хукнах да го спра, ала напразно.
Листопадът се захили безобразно...

Капка дъжд по бузата ме парна.
Оттогава ме преследва в мрака
сребърният поглед на луната.