Баладично

Бурята
донесе есента,
хладна и дъждовна
като мъка.
Не можа
да се сбогува с пролетта,
ни на лятото
със топлата прегръдка.

Бе далече,
бе почти сама,
само вятърът
гостуваше и нощем.
През ключалката
надничаше едва
мракът
и увисваше безсрочен.

Тя запомни
балоногата върба
с ласките
под нежните и вейки,
сърцебиенето
лудо на нощта,
огъня
по устните им слети.

Тя запомни...
после тишина...
в самота
окапаха листата,
и понесе
тихата река
бялата забрадка
на луната.