Паважът и сълзата

Протегна се паважът и огледа
във лъскавата локва на дъжда,
не се усмихна на момичето което
разплакано вървеше към дома.

Той не запали нощните фенери
а в тъмното под тежката мъгла
приведе се смутено и целуна
едва, все още топлата сълза.

Зад ъгъла стопи се силуетът,
над улицата легна тишина,
остана само в мрака да присветва
отронена моминската сълза.

И нас така два свята ни делят,
като паважът и сълзата под дъжда.