Някак сиво стана

Студът пълзи над хора и смокини,
пропушиха комините, а там
до вчера кичестите ни градини
оклюмаха с оголени стебла.

И стана сиво... някак сиво стана.
На хората в душите притъмня,
и даже тя – черковната камбана
не сбира с радост старци и деца.

Къде е лятото, смехът..? Къде са?
Къде са щъркелът и птичите ята?
Защо затвори тази тъжна есен
зениците на моя скъп баща?

Раздялата докосне ли сърцата
усещаш леденият дъх на мрака.