Къде си ти?

Душата ми е птица
с прекършени криле.
Броя зърна на броеница:
едно за мен, едно за теб,
но нямам взор за небесата
с невиждащите си очи,
прокудена от двата свята
съм аз. Къде си ти?
Къде си блеснал ореоле?
Попътен вятър те отвя,
притискам кръста си съдбовен
сред наедрелите жита,
а всички ветрове и бури,
притихнали във тишината,
сърцето ми делят си помежду си,
в окото вледенява се сълзата,
аз нямам вече нищо свято,
ни взор лъчист, нито криле,
ала защо са ми, когато
не ми оставиха дори сърце.